Дълбоко в гората живееше добрият Горски дух. Той имаше четири сестри, всяка различна, всяка прекрасна. Те се казваха: Пролет, Лято, Есен и Зима.
Първа идваше Пролет. Тя бягаше боса по влажната земя и разсипваше семена навред. Там, където стъпеше, цъфваха цветя. Птиците я следваха и пееха, а реките ставаха буйни и весели.
— Събуди се, Гора! — викаше тя. — Слънцето те чака!
И гората се събуждаше с усмивка.
След нея идваше сестрата с име Лято — гореща, смееща се, с цветна рокля и слънце в косите. Тя пееше така силно, че небето ставаше тъмносиньо, а плодовете по дърветата порастваха и зачервяваха.
Горският дух обичаше да седи с нея под вековния дъб и да яде диня.
— Знаеш ли какво е щастие? — питаше Лято.
— Да, — отговаряше той. — Щастието е точно сега.
После идваше Есен. Тя не бягаше — вървеше бавно, наметната в кафяво и златно. Листата падаха около нея като малки писма от небето.
— Всичко хубаво трябва да си почине — казваше тя тихо и прибираше плодовете в кошница.
Горският дух й помагаше, а в гората миришеше на борини и дъжд. Животните се готвеха за Зима, а Духът усещаше как сърцето му ставаше малко по-тихо.
Накрая пристигаше Зима — бяла, тиха, с ледени пръсти и звездни очи. Тя завиваше гората в пухкав сняг и пееше приспивни песни.
„Не бой се — шепнеше тя на Горския дух. — Аз само пазя съня на гората."
И той вярваше. Защото знаеше, че след Зима идва Пролет — и кръгът никога не спира.
Четирите сестри се обичаха. Обичаха ги и гората, и Горският дух.